Извънбогослужебни (ежедневни) одежди на свещеници

През ранните християнски векове извънбогослужебното облекло на свещеника не се различавало от това на останалите хора. За различно облекло може да се говори едва след Шестия вселенски събор (681 г.). В края на Византийската епоха епископът носел дрехи различни от останалите – т. нар. епомида, която представлявала парче плат, на което единият край бил прехвърлян през лявото рамо на епископа. Сериозни промени в облеклото на духовенството настъпили в края на XVI и началото на XVII век.

Днешното облекло на свещенослужителите се състои от подрастник, расо, калимавка, епанокалимавка (було) – за монашеския чин.

Подрасник

Подрастникът е бил използван преди появата на расото. Произхожда от светска одежда, подобна на хитона или римската туника наричана (х)иматий. В старобългарските текстове е споменат като риза или срака. Използвал се е като долна дреха и бил носен и от епископи, свещеници, дякони, четци, певци и др. По-късно ръкавите на подрастниците се стеснили и одеждите започнали да се наричат кавадии.

Днес подрастниците са долната дреха на свещенослужителите, цветът им е различен, но най-използваният е черен. Върху подрасника се обличат стихарът и останалите богослужебни одежди.

Расо

Расото в днешни дни представлява широка одежда с широки и дълги ръкави и е връхната дреха на всички свещенослужители. В миналото е било горната дреха на расофорите и монасите. Цветът му бил тъмен, най-често черен.

До XVII- XVIII в. расото било задължително само за монасите. След този период започнало да се носи и от женените свещеници и дякони, които до тогава се обличали със светски дрехи и шапки. Употребата на расото била утвърдена с решение на Константинополския събор и Московския събор през 1666 г. През 1815 г. архимандрит Неофит Дукас предложил някои реформи в Църквата, между които и задължителното въвеждане на расото като обща дреха за всички свещенослужители.

Приемането на расото като връхна дреха от жененото духовенство било дълъг и сложен процес. В България свещениците облекли расото едва след 60-те или 70-те години на XIX век.

Калимавка

Думата калимавка произхожда от гръцки език и означава покривало. Неправилно е наричана „камилавка“.

Калимавката представлява кръгла разширена в горната си част шапка. Носят я дякони, свещеници и епископи. Цветът ѝ с неголям брой изключения е черен. Без да е част от богослужебните одежди, калимавката може да бъде носена по време на някои последования.

Епанокалимавка (було)

Епанокалимавката представлява парче черен плат, който покрива калимавката, следвайки формата ѝ и се спуска върху задната част на расото. От двете му страни свободно висят две ленти, вероятно остатък от връзки.

Булото е характерна одежда само за епископите и монасите. Всеки монах получава було при пострижението си заедно с подрасник, расо, пояс и т.н. Днес предстоятелите на поместни църкви като Българската, Румънската, Украинската, Сръбската и др. и малък брой епископи носят бели епанокалимавки.

Пояс

Коженият пояс бил широко употребяван през цялата старозаветна епоха. Днес всеки монах получава кожен пояс при пострижението си.

Посох

За употребата на посох в Новия Завет ясно се говори в Мат 10:10, Марк 6:8 и др. От първите християнски векове посохът бил считан като знак за пастирско служение. Определянето на Господ Иисус Христос като „добър пастир“ естествено Го свързали с употребата на използваната от пастирите пръчка или тояга. Дълги дървени бастуни били използвани и от монасите.

Днес извън богослужение посох носят епископите и игумените, а в някои църкви и игумениите на големи манастири.

Скуфия

Скуфията представлява мека шапка, носена предимно от монаси във времето извън богослужение. Известни са няколко форми на скуфията, използвани в различни църкви. Цветът ѝ не е строго определен. В Русия след Московския събор (1674 г.), всички духовници били задължени да носят скуфия, по която да се съди за мястото им в йерархията. В някои църкви правото да се носи скуфия е разглеждано като офикия.

Oблеклото на духовника не е само външен израз на принадлежността му към Светата Църква, а е и мълчалива проповед. Има много случаи, когато хората, виждайки свещеника, задават въпроси и намират духовен смисъл на живота си и дори се превръщат в постоянни енориаши.

Източник:

Литургика – Архимандрит Авксентий